"Всичко е любов" с режисьора Борислав Колев

02 ноември

Николай Василев разговаря с режисьора на филма „Стоичков” Борислав Колев
Борислав Колев е на 48 години. Завършил е кинознание и след това кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Работил е като кинокритик и журналист във вестниците „Поглед“ и „Стандарт”, в списание „Сега” и вестник „Сега”, бил е филмов наблюдател на вестниците „24 часа“ и „Култура“. Във вестник „Капитал” създава концепциите и е отговорен редактор на приложенията за изкуство и лайфстайл „КапитЕл” и „Капитал лайт”. Бил е главен редактор на списание „Паралели”, зам. програмен директор на БНТ, отговорен редактор на филмовата програма на ТВ 7, автор на концепцията и програмен директор на телевизионния канал „Спорт 7“, главен редактор на „BIG Brother 4” по Нова телевизия. В момента е филмов експерт в киностудията „Екран“ на БНТ. В последните няколко години работи за продуцентска къща „Камера”, известна с филми за голям екран като „Мисия Лондон“ и „Аве“, както и със сериалите „Стъклен дом“, „Под прикритие“, „Революция Z“, „Фамилията“. Режисьорският му дебют е с документалния филм „Стоичков”. Сценарист е на още няколко документални ленти. В момента подготвя втори документален филм като режисьор, има проект и за игрален филм.

- Първо, Левски или ЦСКА?
- Левскар съм. Стоичков знае, ама ме търпи. Това в рамките на шегата, разбира се. Още в началото му казах: „Виж сега, аз съм левскар”. Той вика: „Еми какво да те правя като си левскар. Те и левскарите трябва да работят. Затуй работи там, да видим какво ще излезе.” Накрая филмът му хареса. И сега съвсем сериозно: в случая въобще не е важно от кой отбор е режисьорът, а изключителната личност на героя, която се извисява далеч над всякакви клубни пристрастия.

- Как се роди идеята за филма?
- Разговаряхме лятото на 2009 г. с продуцента Димитър Гочев и бяхме уверени, че не просто си струва, а е задължително да се направи филм за гениалния Стоичков. По това време Христо беше треньор на „Мамелъди Съндаунс“ в Йоханесбург, Южна Африка. Актрисата Аня Пенчева и журналистката Живка Гичева, Бог да я прости, му се обадиха по телефона и казаха, че една авторитетна кинокомпания – „Камера“, иска да снима филм за него и те гарантират, че работата е сериозна. После му звъннахме ние с Димитър Гочев. Той вика: „Като искате, добре. Ама елате тука да се разберем.” Вдигнахме се и отидохме на седем хиляди километра от България. Той каза: „Значи сте сериозни хора, щом чак до тука дойдохте.” И така започнаха нещата.
Общувахме доста време, за да се опознаем, преди да започнем същинските снимки, които продължиха година и четири месеца. Общо целият проект отне около три години, за да го направим. Филмът определено има добра съдба, както в България, където го гледаха много хора, така и по света, където има много специални прожекции и участия в кинофестивали: Кан, Лондон, Милано, Варшава, Ню Йорк, Париж, Клуж, сега в Чикаго... Предстоят още гастроли зад граница, ще има специална премиера в Барселона. Филмът беше закупен от Canal + - една от най-могъщите телевизионни платформи в света, което е успех за цялото българско кино.
Това е най-гледаният български документален филм в последните 32 години, от 1981-ва, когато беше направен филмът „Човек от народа” за Тодор Живков. С тая разлика, че тогава ни караха да ходим организирано на кино, докато сега всеки отива по желание, плаща си билета и гледа. Радваме се, че филмът има такава съдба. Това, разбира се, е преди всичко заради главния му герой. Но, от друга страна, ти вземи направи един калпав филм за Стоичков, пък да видим дали ще го гледа някой. Резултатите показват, че с колегите сме си свършили добре работата.

- Твоите приятели левскари не те ли критикуват, че си направил този филм и как го възприемат?
- Аз още в началото на интервюто казах: Христо Стоичков да се възприема само като легенда на ЦСКА е абсолютно несериозно. Той е не просто национален капитал, той е световен капитал! Ние трябва да сме горди от това, което един велик българин е постигнал и цял свят го оценява. Всяко друго отношение към Стоичков е проява на провинциализъм, дребнавост и комплексарщина.
Друг е въпросът, че както в публиката на ЦСКА, така и в тази на Левски има лумпени. И на мен ми е ясно, че лумпените в синята агитка никога няма да оценят приноса на този човек. Има такива, които го ругаят по най-грозния начин. Това са недостойни неща. Но мен такива хора дълбоко не ме интересуват, те не са истински фенове. Те не обичат футбола.
От приятелите ми никой не ме е упреквал. С тях споделяме една и съща философия: истинският фен обича отбора си. За него любовта е по-важна от омразата. Ясно е, че няма да обича най-големия си противник, но е нормално поне да го уважава. Ето, прожекцията в Чикаго, организирана от фенклуба на ЦСКА Chicago Reds, е доказателство, че хора с различни клубни пристия могат да се обединят в името на една кауза (защото Стоичков е кауза!) и да създадат заедно нещо позитивно. Цялото събитие с присъствието на Стоичков и прожекцията на филма се превърна в истински празник, радваха се хората, вълнуваха се. А това е хубаво въобще за България, за националното ни самочувствие.
И аз искам специално да благодаря на Георги Стойков, Любомир Мицев и другите членове на Chicago Reds за перфектната организация и за толерантността!

- Освен за Стоичков, за друг футболист правилил ли си филм?

- Съсценарист съм на „Балада за Гунди” и „Голямата синя магия“ (посветен на 80-годишнината на футболен клуб „Левски“), режисьор и на двата филма е Олег Ковачев. Правил съм филм като сценарист и за легендарния спортен коментатор Николай Колев – Мичмана.

- Разкажи ни повече за филма „Балада за Гунди”. Какъв беше успехът там?
- Това беше в едно друго време, 2003 г., когато ситуацията за правене на кино в България беше много тежка. В последните няколко години нещата се промениха и филмопроизводството тръгна. Филмът за Гунди беше направен директно за видео и телевизия с много малко средства. Прожектиран е по каналите на БНТ десетки пъти, дават го и до днес, много хора са го гледали. Но в този проект аз помагах, главната заслуга е на Олег Ковачев. Докато „Стоичков“ – това е моят авторски проект, реализиран с безценната помощ на колегите ми. Тача че моето сърце е в този филм.

- А със Стоичков лесно ли се работи или трудно?
- Когато Стоичков ти повярва и те допусне до себе си, тогава нещата се получават. А и Ицо е роден за кино! Харизмата му е невероятна и просто „изпълва“ кадъра. Страхотно стои на екран. Мегазвезда! Това е...

- Предвиждате ли продължение на филма?

- Не, защото това, което сме включили в „Стоичков“, за нас е най-важното от кинематографична гледна точка. Нещата, които на екипа са ни били интересни и смятаме, че са интересни и за хората – не само в спортен, а и в чисто човешки план. Ние не претендираме, че сме казали всичко, дори не сме се старали да следваме сляпо хронологията на неговата кариера. Нас ни интересуваха най-вълнуващите моменти по пътя му, свързани с ЦСКА, с националния отбор на България и с Барселона – триумфите, но и пропаданията. Голям е акцентът върху неговото личностно формиране в детските и юношеските му години, когато започват да се проявяват в тежки моменти и да се каляват характерът и волята, които го изстреляха в орбитата на величието.
Ако някой друг прави филм за Христо, на него пък могат да са му интересни други неща. Но ние специално не сме направили филм само за Стоичков, а и за България. В него има народопсихология и всеки може да се огледа по някакъв начин.

- Всъщност Христо Стоичков ли е най-известният българин, според теб?

- А нима може да има съмнения в това!? Стоичков безспорно е най-известният българин в света. И изключително уважаван. Отиваш заедно с него някъде и виждаш какъв фурор предизвиква. Не само в Барселона, където го боготворят, а навсякъде. Ще дам един пример: миналата година, по време на Олимпиадата, показахме филма в Лондон. Кацаме на летище „Хийтроу” с Христо и трима души от екипа. А там по време на Игрите мерките за сигурност бяха жестоки. Но когато той се запъти към VIP-а, всички служители го познаха и не мога да опиша с какво възхищение го гледаха. А той се обърна, посочи към нас и им каза: „Тези тримата са с мен“. И те, без въобще да ни проверят, ни пуснаха да минем с него.

- Как така изведнъж се получи такъв бум в българското кино? От къде дойдоха тези средства за създаването на толкова качествена продукция?

- „Бум“ е силно казано, но определено има съживяване. Особено по отношение на телевизионните сериали. И тук, трябва да се признае, че помогнаха и турските сериали, които са много професионално направени, нищо че някои се бъзикат с тях. Интересът към тях е голям. И явно в един момент шефовете на комерсиални телевизии в България (защото БНТ не е преставала през годините да снима сериали с различен успех) са си казали: след като има такъв голям интерес от българската публика към турските сериали, а там хората са близки по манталитет до българите и това, което им се случва като истории и на нас ни е познато, с български актьори и оригинални истории от нашата действителност, на хората ще им е още по-интересно. И инвестираха в български сериали. Мисля, че това беше една много добра инвестиция. Тя се връща във времето и като икономически, и като имиджов ефект, да не говорим, че по този начин самата гилдия живна, много хора са заети в това. А пък и така се повишава качеството. Защото качество без количество няма как да се получи.

- Ти си бил главен редактор на „Big Brother 4”. Разкажи нещо по-специфично от кухнята на това реалити?
- Нашият „Big Brother 4” беше най-кинаджийският от всички. Беше по-интелигентно направен. Може би, защото го правихме екип от кинаджии, хора с филмово образование и опит. Специално за мен беше изключително интересна като социален и психологически експеримент цялата работа. Натрупах сериозен опит, който ми помага сега и в правенето на кино. Аз в никакъв случай не се отнасям към тоя формат и въобще към реалити форматите с някакво чувство за превъзходство, че това е по-ниска ръка жанр или вид телевизия. Не е вярно това. Няма ниски и високи жанрове –  или си добър професионалист в едно нещо, или не. Не можеш да кажеш, че популярната музика означава някакво дъно, и че класическата музика е някакъв връх. В популярната музика има излючително кадърни хора, както и некадърни, същата работа е и в класическата музика.

- Каква мечта имаше като дете?

- Мечтаех да стана професионален футболист. Играх във всички формации на „Спартак Варна“, без мъжете, но явно не ми стигнаха талант, характер и воля да направя решителната крачка към големия футбол. Двамата с Ицо тръгнахме от „В”-групите по едно и също време в началото на 80-те – аз бях в североизточната с екипа на дублиращия отбор на „Спартак Варна“, той в югоизточната с „Хеброс Харманли“. Виждате до къде стигна той, пък на мен ми остана да правя филми за футболисти. (Смее се)

- Какво ще пожелаете на българите в Чикаго и на българските емигранти по света?
- Аз специално пътувам доста по света. Срещал съм се с много българи в чужбина и няма човек, у когото да не съм усетил носталгия. Виждал съм как очите им грейват, когато видят българин от България.
Да са живи и здрави хората! Пожелавам им да постигнат в чужбина толкова много, че после да могат да си позволят спокойно да се върнат в България. Защото тя има нужда от тях.